Увлечени от духа на епохата, икономическото възстановяване и призивите на лично самия Бойко Борисов, решихме да се отдадем на известна модернизация на скромното си обиталище.
Отворихме учебника по бизнес-администрация и тръгнахме по точки.
Събрахме оферти, сравнихме ги, съпоставихме инвестиционните параметри с мултиплициращия ефект, избрахме най-европейската и възложихме изпълнението на проекта.
Сумата възлизаше на „X“. Абе, какво да се лъжем, чист „Y“ си беше, ама нейсе.
Изпълнението на проекта започна с месец по-късно от предвиденото. И междувремено инвестиционният ни капитал се стопи до Z.
Изпълнителят склони засега да се задоволи със Z минус M, дори минус N. По примера на правителството, разсрочихме остатъка.
Вчера изпълнителят пристигна, извърши запланираните по проекта СМР, прибра своите Z минус N, (които в този момент няма да му стигнат да се разплати с поддоставчиците) и си тръгна.
Прерязахме тържествено лентата и превключихме шалтера на ON.
…Тук всички сме си свои, всички знаем какво последва.
И така, ситуацията е следната:
Изпълнителят не е получил своите пари.
Неговият доставчик не е получил своите пари.
Ние сме дали своите пари, но за сметка на това не сме получили нищо, освен купчина мъртъв материал.
На пръв поглед всичко е точно. Български бизнес в класическия му вид. Но остана пред нас процедурний въпрос. А воименно тоз:
Кой от тримата участници във веригата и на кого точно трябва да начисли десетте процента? Именно онези десет процента, които, както ни учи премиерът, ще отпушат системата?
PS. Предмет на особената ни гордост от този пост е, че в него няма нито една нецензурна дума.