Известен майстор по шев и кройка мина през Ахтопол и с огромна ножица подряза пяната на вълните, окастри поривите на северния вятър, разряза завесата пред слънцето и пусна лодките на свобода…
Дали не ни сполетя циганско лято – без котви и без предупреждение!!

Когато септември тръгне да се търкаля по склона на лятото, чайките в Ахтопол започват своята обичайна шетня по татуиране на морето. С човки рисуват скали на хоризонта и пяна в прибоя, очертават опашки на делфини между вълните и платна на яхти на ръба на света.
Какво му остава на човек освен да захвърли като омагьосан очите си между изображенията… Там някъде…

Тази сутрин един приятел пое по последния си маршрут.
По този маршрут се минава само веднъж. Той не е маркиран, но това не пречи. Всеки успява да го премине, дори най-неопитните.
А той никога не се е губил.
Някои от вас сигурно го помнят, седнал на двора в топла юнска вечер, с любимия си джин в ръка. Представяше се с името Бубо.
И не са много хората, които знаеха, че това е архитект Дамянов. Човекът, без когото Шарената къща нямаше да бъде такава, каквато я познавате. Чиито приятелски и професионални съвети са вградени в нашия хотел. Хотелът, чийто праг той прекрачи на 12 юни 2004 година като първият ни гост.
…А само ден преди него по същия път пое Валери Петров. Който написа думите, изведени в днешното заглавие. И без когото ние самите сигурно нямаше да бъдем такива, каквито ни познавате.
Нека помълчим минутка и отпием по глътка за тези чудесни мъже. Те го заслужават.

В душата си винаги сме били историци на изкуството. Затова с чувство на дълбоко задоволство посрещнахме новината за точния час и минута, когато съкровищницата на човечеството се e обогатила с течението импресионизъм.
Но не бива да се спираме до постигнатото и да почиваме върху лаврите! Все още множество животрептущи въпроси не са получили своя отговор!
Въпреки че от около 80 години е известно, че аспержите са вдъхновили Лев Толстой да напише «Крайцерова соната», диетолозите все още не са разсекретили с какво се е хранил авторът, пренаписвайки за дванайсети път «Война и мир».
Да не говорим за състава на коктейлите, употребявани от вакханките, докато разкъсвали Орфей. Нас като странджанци този въпрос живо ни интересува.
Но, разбира се, главната тайна, която не ни дава мира, е – какво пуши сър Тери Пратчет?

„Скъпа, имаш ли да ми казваш нещо преди да е започнал футболният сезон?“ – тази класическа мъжка реплика звучи от днес и по нашите ахтополски ширини. Мачовете в английския Championship вече започнаха – т.е. която приказвала, приказвала. Време е да проговорят Вълците!
У-у-у-у! Аааарррргххх!

Когато ракията на Индианеца се лее като медовина в Древна Гърция, докато котката Клеопатра конфискува мидите от чинията ви, когато чернокопите на Емо излъчват седефена светлина край асмата, когато делфините са усмихнати, а щъркелите са хванали тен по клюновете, значи Ахтопол си е на мястото, Бог е на трънката, охлювът е в небето и прясно овче мляко тече във вените на природата!

От името на Акустичната Вселена призоваваме всички туристи, които не са гърне-почитатели на морето, да не забравят своите задължения и да потеглят към хоризонта! Хора, плувайте! Умоляваме ви!!!
(Това всъщност е заповед:))

Знаем, че нямате никаква представа кой е тоя Луис Суарес, дето ще го защитаваме. Ама има ли значение? Не е ли върховен дълг и въпрос на чест да се застъпиш за някого, подгонен от мафиотска структура?
И така, господа съдебни заседатели, молим за вашето внимание за един кратък екскурс в историята. Ще си поговорим за великия атинянин Алкивиад.
Един ден младият тогава възпитаник на Сократ по време на тренировка по борба захапал своя противник. Онзи, съвсем като в наши дни, се изправил, застанал в класическа поза „оратор, засегнат на най-святото“ и възкликнал с демостено-блатерска жар: „Алкивиаде, ти хапеш като някоя женка!“.
„Не – отвърнал бъдещият стратег – хапя като лъв!“.
А сега, ако искате, осъдете на смърт това великолепно животно.
Dixi, господа съдебни заседатели.
Sapienti sat.

Градушките спряха и вече ни се налага да си правим изкуствен лед за мохитото. Ветровете утихнаха и девойките извадиха палавите къси рокли от гардеробите. Дъждът се скри в черупката си, слънцето пусна своите сокове, а един мургав Роналдо тръгна с бодри крачки по ахтополския плаж, размахвайки пръчка с нанизани гевреци, големи като топки и поръсени със сусам.
Все пак светът е футбол…

Богомилският дуализъм на Странджа отново си показа рогата. Когато разгонихме дъждовните облаци и изпълзяхме на плажа, там най-надуто се разхождаше един черен щъркел.
Нашите редовни читатели са запознати с градския щъркел Ахтон, почтен представител на класическия вид Cikonia cikonia. Той изправно щрака с клюн (когато последният не е зает от вързопчета с деца), връзва мартеници по цъфналите дръвчета, гони жабите по ливадите и изобщо се държи, както се полага на същински етнощъркел.
Но това черно същество, излюпило се право от сърцето на местната почва, нахално газеше в морската вода и кълвеше живинки от морското дъно.
Явно това бе самият Хтон. Пращъркелът, genius loci!
Нещо повече, появата му беше привлякла в залива черни делфини. Бутилконосни.
Биолозите ще направят от случилото се едни изводи, философите – други, а нашият извод е един-единствен: който наближи ахтополския плаж, почернява.
Правете си изводите, прочие.